Въпреки че ми харесва идеята, че има достатъчно подходящи домове за всички животни компаньони, които се нуждаят от тях, аз съм малко скептик. Затова се абонирам за бюлетина на Центъра за защита на животните No Kill и се опитвам да науча колкото се може повече за това как да се намали броят на кучетата и котките в приютите.
Същността на движението „Не убивай“ е, че пренаселеността на домашните любимци е мит, а бюлетинът от миналата седмица обещаваше отговор на онези, които използват идеята за пренаселеност като оправдание за евтаназиране на бездомни животни-компаньони. Виждам от първа ръка (или поне си мислех, че го виждам), че имаме твърде много кучета и котки и недостатъчно хора, които ги искат, затова кликнах върху линка на бюлетина, за да видя къде греша.
Крава се опитва да избяга от кланицата. Благодаря на Бога за това, което се случва след това 
Реклама
No Kill предоставя следната статистика, за да докаже, че няма проблем с пренаселеността: От 5 милиона животни, които постъпват в приюти всяка година, приблизително 3,5 милиона се евтаназират. През същия период приблизително 23 милиона семейства добавят кучета и котки в домовете си, като 17 милиона от тях нямат изградени представи за това къде да се сдобият с тези животни. Така че, дори ако по-голямата част от хората се сдобиват с домашни любимци от места, различни от приюти, това би трябвало да остави достатъчно свободни домове за тези 3,5 милиона, които няма да успеят да се справят.
Уебсайтът на No Kill Advocacy Center обобщава това по следния начин: „Данните показват, че всяка година има шест пъти повече хора, които искат да се сдобият с животно, отколкото са животните, убити в приютите.“ Ако приемем, че тези цифри са сравнително близки до точните, ситуацията е поразителна. Защо не свързваме тези 3,5 млн. кучета и котки със семействата, които ги искат, при положение че 23 млн. души годишно прибират домашни любимци у дома?
Върнах се към често цитираното проучване на Petsmart Charities, публикувано през 2010 г. То установи, че 53% от хората, които си носят животни у дома, ги получават от семейството, като бездомни или „други“ (може би приятели?) – не от приюти, нито дори от развъдници или магазини за домашни любимци. И това ме накара да се запитам: дали тези 53% всъщност „търсят да се сдобият с животни“?
Това е важно разграничение. Има активно търсене на домашен любимец, а след това има съгласие да се вземе такъв от член на семейството – или дори да се намери бездомно животно и да се реши да се задържи. Това е разликата между планираното и непреднамереното. Не предполагам, че тези животни сега са нежелани, но смятам, че е справедливо да се запитаме: можем ли законно да причислим тези 53% (12 милиона домове) към „хората, които търсят да се сдобият с животно“?
Може ли това да са хора, които изобщо не са възнамерявали да се сдобият с животно, но по някаква причина са се сдобили с такова? Ако е така, цифрите и процентите трябва да се анализират по различен начин.
А след това има и 20 процента (според проучването), които се обръщат към развъдници или магазини за домашни любимци – купувачи, които вероятно имат много специфични изисквания за възрастта и външния вид на животното, което ще вземат вкъщи. Макар да ми се иска да мисля, че влиянието ми е силно и широкообхватно, на два пъти през последните две години двама мои познати си купиха по 8-седмични чистокръвни френски булдоци. Мисля ли, че тези хора биха били също толкова щастливи с куче от приют – чистокръвно, кученце или друго? Със сигурност. Но те не ме попитаха.
Въпросът е, че и двамата познати са съвсем наясно с популацията на бездомните домашни любимци и са избрали много специфични видове кучета, които не са били лесно достъпни в приютите. Хората искат това, което искат, и е тяхно законно право да го получат. В изящно формулиран блог пост Карел Минор от Berks County Humane Society разяснява този феномен и обяснява защо в този проблем има нещо повече от номинално тълкуване на цифрите.
Но да се върнем на бюлетина и на многократното твърдение на Центъра за защита на животните без убийства, че свръхпопулацията е мит. Предполагам, че въпросът ми е следният: Каква е стойността на подобно настояване? Факт е, че имаме твърде много животни, които се нуждаят от дом – някои от тях с външен вид, поведение или години зад гърба си, които не се считат за желани от немалка част от хората, които купуват животни. И това е проблем.
В сайта се казва също, че имаме моралното задължение, дори и да не вярваме, че е възможно да не се убиват животни, да опитаме. И с това съм напълно съгласен. Трябва да опитаме.
Въпреки това демонизирането на приютите или опростяването на процеса, или твърдението, че той може да бъде поправен за една нощ, или внушението, че евтаназията винаги е въпрос на безгрижни служители на приюта, не е точно или полезно. Няма съмнение, че голяма част от приютите се управляват лошо, ако не и отвратително. Въпреки това има и приюти, които не са постигнали броя на убитите кучета и които правят всичко възможно – евтини кастрации, TNR, интензивна работа с приемни семейства и спасители и т.н. – за да поддържат животните здрави, живи и разумни.
При положение, че се твърди, че почти 80 % от кучетата не са фиксирани, трябва да държим обществеността също толкова отговорна, колкото и приютите. Трябва да гласуваме по начин, който показва, че сме ангажирани с бездомните животни. Трябва да работим като доброволци и да даряваме средства на приютите в нашите общности. Това не е ситуация от типа „ако само го правеха както трябва, щяхме да сме добре“. Всички ние имаме задължение.
